3.
Чан Ми разтърка сънено очите си, обезпокоена от продължителното тропане по вратата на стаята. Изправи се нервно и с лениви крачки се доближи до нея, за да отвори.
- В пещера ли живееш? – истеричните викове на Со Йон набързо събудиха приятелката й. – Защо не си вдигаш телефона и защо още спиш? Минава обяд, а ти не отваряш вратата и не вдигаш очевидно безполезния телефон.
- Какво по дяволите се случва? – изръмжа Ронджун от другия край на стаята, опитвайки се да заглуши виковете с помощта на възглавницата си.
- Дори не съм чула алармата си. Легнах си късно и явно съм заспала дълбоко. – обясни Чан Ми докато опитваше да приглади рошавата си коса.
- Приятел, не обичам да пия кафето си сам, а в момента бих дал живота си за една чашка кофеиново щастие. – Джемин също се появи пред вратата и се зарадва на компанията, която се беше събрала. – Ето защо не отговаря на обажданията ми. Ленивец такъв.
- Ще ме оставите ли да спя? – Ронджун се показа изпод завивките с полуотворени очи.
- Не! – извикаха в един глас останалите в стаята.
- Щом аз съм будна, значи и ти ще станеш. – Чан Ми издърпа завивката му и когато видя, че е без тениска изпищя и виновно закри очите си. – Кога успя да се съблечеш?!
- Няма значение дали аз съм виждал гола жена, но ти очевидно не си виждала гол мъж. – засмя се истерично той и се изправи, за да облече тениската си. – Какво искате от мен?
- Даваме ви 40 минути да се оправите докато ние си изпием кафето. – нареди Со Йон. – Чакаме се пред входа. Ще отидем да се разходим, времето е прекрасно.
- И да не закъснявате! – предупреди ги Нана весело и затвори вратата без да им даде право на отговор.
Въпреки предупреждението на Джемин, двамата съквартиранти по неволя закъсняха с цели 20 минути, което пък не му се стори чак толкова зле предвид приятната му компания за кафе. Чан Ми и Ронджун се приближиха плахо към приятелите си, които си говореха весело на една от пейките пред входа.
- Съжалявам, че закъсняхме. – извини се първа тя.
- Розичката е виновна. Половин час се гримираше в банята и аз не можех да си измия лицето и зъбите.
- Не се гримирах, а си оправях рошавата заради теб коса! – скара му се бързо тя.
- Охоо, значи той те е разрошил, а? – подсмихна се мазно Нана. – После аз съм бил много бърз.
- Не в такъв смисъл. Просто си легнах прекалено късно заради него, а когато легна късно спя неспокойно и косата ми на сутринта прилича на птиче гнездо.
- Което звучи още по-неправилно. – продължи със заяждането Джемин. – Браво на вас.
- Просто замълчи, иначе положението ще се влоши. – Ронджун побутна съквартирантката си, почервенял от срам. – Тръгваме ли?
- Да отидем в парка? – предложи Со Йон. – Взех фотоапарата си в случай, че се навиете да отидем там. Ще станат страхотни снимки.
- Аз също взех моя. – Джемин бръкна в раницата си и извади своята камера.
- Решено е. Тези двамата ще се вземат. – Ронджун поклати неодобрително глава, след което се усмихна. – Да вървим.
Желанието на Со Йон бе изпълнено. Наблизо имаше парк, където изпадалите от дърветата листа съчетаваха различните си цветове в приказна постеля, която покриваше голяма част от алеите. Докато се разхождаха попаднаха на приветлив мъж, който продаваше сладоледи, въпреки че бе краят на септември. Джемин искрено се зарадва и реши да почерпи приятелите си с по един сладолед. Студените вкусотии моментално станаха обект за снимки от двамата фотографи. Искрено се забавляваха, защото Нана правеше доброволно фотосесия на момичетата, възползвайки се от есенния пейзаж, докато Ронджун бе натоварен като муле с техния багаж. Сойон върна жеста на момчетата, което автоматично превърна Чан Ми в муле номер две. Ронджун се превиваше на две от смях заради натовареното момиче, но в крайна сметка се отказа от безплатната фотосесия и реши да й помогне.
- Нека взема част от багажа. – той посегна към нея и взе раницата на Джемин.
- Много ти благодаря. – усмихна се изкуствено тя.
- Хора, всички снимки са много хубави, но нямаме нито една всички заедно. – Со Йон развълнувано показваше снимките.
- Прекалено много се вълнуваш за снимка с хора, с които си се запознала едва вчера. – Ронджун разби вълнението й на малки парченца.
- Стига де. – Нана го удари зад врата и опита да върне настроението. – Аз пък мисля, че сме супер компания. Нищо няма да ти стане ако се съгласиш на една снимка.
- Хубаво. Трябва да помолим някой да ни снима. – съгласи се той и започна да се оглежда за подходящ човек.
- Извинете! – Чан Ми се приближи към момче, което изглеждаше на тяхната възраст. – Ще ни снимате ли?
- Разбира се. – момчето усмихнато взе фотоапарата и направи няколко снимки за всеки случай.
- Много ти благодарим. – усмихна се тя топло.
- Аз ти благодаря, че ме попита. Прекрасна си. – момчето реши да пусне чара си в действие, но плановете му за флирт бързо се провалиха.
- Да, нали? Страхотна е. – Ронджун хвана ръката й и преплете пръстите си с нейните. - Благодарим за снимките. Хубав ден! – побърза да изгони момчето.
- Какво беше това? – Чан Ми се отдръпна от него и го погледна с неразбиране.
- Изглеждаше опасен. Нали сме приятели? Трябва да се пазим. – оправда се набързо Ронджун и лицето му се украси от широка усмивка.
- Това беше странно. – отбеляза Джемин докато прибираше фотоапарата си. – Той никога не прави така.
- Много интересно. – Со Йон го погледна подозрително. – Много мило от твоя страна, че пазиш приятелката ми. – прегърна Ронджун в знак на благодарност.
- Мога да се пазя и сама. – констатира Чан Ми. – Не си ми нужен, за да ме пазиш.
- Но мога да съм ти нужен за нещо друго. – намигна предизвикателно той.
- Непоносими сте. – Со Йон се засмя на опитите му за флиртуване и хвана под ръка приятелката си. – А приключението едва сега започва.
- Това от мен го е научил. – Джемин потупа по рамото Ронджун като горд баща сина си и последваха момичетата.
***
Какво мислите, милички? ♥ Прекрасен ден ви пожелавам!